Зборник на Миладиновци/ Сонцено ми је на заод

Од Wikisource
Самовилско ѕидање Сонцено ми је на заод

од Браќа Миладиновци
Руса Стана и самовила
од Струга


Нов правопис Стар правопис

Сонце-но ми је на за’од,
Самовила је зад гора,
Мирче војвода пред неа,
Брза е коња водеше,
Црвен е бајрак носеше.
Мирче војвода говорит:
„Самовила-ле, Мајко-ле!
Доста ти коња поводиф,
Доста ти бајрак поносиф.”
И Самовила вореше:
„Поводи Мирче поводи,
И црвен бајрак поноси
До зелени-не ливаѓе,
До студени-не кладенци.
Тамо се женит Јанкула;
Девет си сестри канило,
Десета сестра не кани
Десета сестра Коприна.”
Коприна во двор седеше,
Грумкà си керкà чешлаше,
Како ја лепо чешлаше,
Така ја лепо плетеше,
Така ја ука учеше:
„Грумко-ле керко, Грумко-ле!
Кога ке одиш у вујка
У вујка, керко, на свадба,
Дан’ фатиш о’ро наколу,
 Дан’ пуштиш саја до земи,
Дан’ крениш превез от очи;
Дан’ те догле’ат вујко ти
Вујко ти, керко, Јанкула;
От’ је вујко ти неверенъ
Неверен, керко, без вера,
дан’ ми ти кренит страмота.”
Грумка отиде на свадба,
Грумка си мајка не почу;
Си фати ’оро наколу,
Си пушти саја до земи,
Си крена превез от очи.
Ми је догле’а вујко е,
Вујко е лепо говорит:
„Свато’и, бели свато’и!
Не преполнвите пушки-те,
Не презобвите коњи-те,
Не’еста ни је во дворје.”
Грумка го вујка дочула,
И љуто ми проколнала:
„Оф леле боже милечек!
Зароси роса крва’а,
И погорешти камења,
Потолчете го вујка ми
Вујка ми, боже, Јанкула!”
Како ми Грумка проколна,
Пуста се клетва фатила.
Зароси роса крва’а,
И погорешти камења,
И потолко’е вујко е.

Сѫнце-но ми ѥ на за’одъ,
Самовила ѥ задъ гора,
Мирче войвода предъ неа,
Бѫрза ѣ коня водеше,
Цѫрвенъ ѣ байракъ носеше.
Мирче войвода говоритъ:
„Самовила-ле, Майко-ле!
Доста ти коня поводифъ,
Доста ти байракъ поносифъ.”
И Самовила вореше:
„Поводи Мирче поводи,
И цѫрвенъ байракъ поноси
До зелени-не ливагѥ,
До студени-не кладенци.
Тамо сѣ женитъ Янкула;
Деветъ си сестри канило,
Десета сестра не кани
Десета сестра Коприна.”
Коприна во дворъ седеше,
Грумкà си керкà чешлаше,
Како ѣ̀ лепо чешлаше,
Така ѣ̀ лепо плетеше,
Така ѣ̀ ука учеше:
„Грумко-ле керко, Грумко-ле!
Кога ке одишъ у вуйка
У вуйка, керко, на свадба,
Дан’ фатишъ о’ро наколу,
 Дан’ пущишъ сая до земи,
Дан’ кренишъ превезъ отъ очи;
Дан’ те догле’атъ вуйко ти
Вуйко ти, керко, Янкула;
От’ ѥ вуйко ти невѣренъ
Невѣренъ, керко, безъ вѣра,
дан’ ми ти кренитъ страмота.”
Грумка отиде на свадба,
Грумка си майка не почу;
Си фати ’оро наколу,
Си пущи сая до земи,
Си крена превезъ отъ очи.
Ми ѥ догле’а вуйко ѣ,
Вуйко ѣ лепо говоритъ:
„Свато’и, бѣли свато’и!
Не преполнвите пушки-те,
Не презобвите коньи-те,
Не’еста ни ѥ во дворѥ.”
Грумка го вуйка дочула,
И люто ми прокѫлнала:
„Офъ леле боже милечекъ!
Зароси роса кѫрва’а,
И погорещи каменя,
Потѫлчете го вуйка ми
Вуйка ми, боже, Яанкула!”
Како ми Грумка прокѫлна,
Пуста сѣ клѣтва фатила.
Зароси роса кѫрва’а,
И погорещи каменя,
И потѫлко’е вуйко ѣ.